На скоро препрочетох "Молиер" на Тартюф и честно да си призная бях забравила за какво ставаше дума, но когато го прочетох след 10 години вече имаше друг смисъл за мен и ето на какви мисли ме доведе:  „второто лице” на един човек е "движеща сила", т.е. маската, която си слагаме, за да се почувстваме по-защитени и дори недосегаеми. Маската, която понякога ни дава самочувствие, скрива онова, което другите не трябва да виждат, а показва онова, което трябва да се запомни. То Човек, каквото и да твърди, не обича директната истина, особено ако тя го засяга или наранява. Предпочита да я научи по заобиколен начин, така че другите да не разберат за кого точно тя се отнася. Тук се сблъскваме с първата властваща заблуда сред обществото – мнозина твърдят, че уважават „голата” истина, но със забележка, тя да не се отнася за тях, а за някои друг. В действителност никой не обича живота „без маска и грим”, а и не мога да си представя какво ще се случи ако всички започнем да поднасяме нещата направо, да казваме директни истини. Точно това е нашата стратегия за оцеляване в живота, да не казваме „истината в очите”, въпреки че живота ни предлага изключително много ситуации и не навсякъде маската е уместна, или по-точно казано  с една и съща маска не може да се върви през живота. Има маски и маски!

 Молиер на Тартюф живее във всеки от нас.  Това е  пиеса и точно това е разковничето в живота ни, защото има теория, според която животът на човек е един безкраен театър, всичко, което правим е всъщност преобразяване от роля в роля – има драматични и комични, трагични и такива с хепиенд – развръзки. А маската е нашата стратегия, за да осъществяваме комуникация по между си. Маската е най-театралния аксесоар, това е сценичното ни лице, онова, което вижда публиката, което аплодира – няма ли маска-няма и аплодисменти. Насочена срещу всички “фалшификатори на благочестието” както сам ги определя Молиер комедията “Тартюф” представя философията на лицемерието и негативното й въздействие върху човешките възгледи за нравственост и почтеност. Тартюф също крие своята същност под маската на благочестивостта, а в действителност е безсъвестен лицемер, който използва хората единствено за собствена облага. Неговото двуличие е класически образец за лошата и ненужна маска. Скрит зад нея героят унижава човешкото достойнство на хората, които го приемат без резерви. Но ако в пиесата на Молиер накрая маската е свалена и е показан истинския образ, в живота това не  винаги е толкова лесно и възможно.

С комедията си „Тартюф” Молиер осъжда лицемерието, мнимите добродетели, наивното лековерие и безотговорността, които са пуснали корени във всички сфери на живота. Класическия еталон на безбожника лицемер  - Тартюф живее в човешкото съзнание, проявява се в нравственото поведение на хората. Героят на Молиер се вмъква коварно в семейството на Оргон, завладява съзнанието на стопанката с лъжливото си благочестие и го повежда към пропастта на заслепението. Всеки жест на набожност, щедрост, смирение и скромност е добре премерен коварен ход на двуличника. На показ той излага онова, което бързо впечатлява лековерния Оргон. Привидно се отказва от всички земни блага „връщаше назад всеки мой подарък”. Голямата заблуда на лековерника става благоприятна основа за изявата и налагането на лицемерния наложник. С фалшивото си благоприличие, с надменното си самочувствие на божи представител, със скрити зад тях нахалство, лакомия и безочие, опитния интригант Тартюф успява да спечели доверието на Оргон и на госпожа Пернел. Целта е добре премислена и постигната блестящо. Влиянието на наглия измамник е обсебило ума и чувствата на Оргон дотолкова, че той вече не  е способен ни най-малко на реална преценка, дори вече не може да се трогне от проблемите на близките си. Заслепението е дотолкова голямо, че бащата е готов да жертва щастието на дъщеря си единствено за да се хареса на Тартюф и против нейната воля да я омъжи за него. Убеден в безпогрешната си формула на измамничество, скрит зад маската на лицемерието, Тартюф е съвсем безцеремонен. Обвинението на сина на Оргон, Дамис той не отрича, а чрез него изгражда самообвиненията си, точно както в реалния живот, когато човек е изобличен, той се прави на жертва. Укорява се с толкова жар, че в крайна сметка невинния Дамис е изгонен от бащиния си дом и е лишен от наследство. Така с блестящо изиграната роля на оклеветен, лицемерът е съвсем близо до преследваната цел – да заграби имота и богатството на този, който „по божия знак” го е прибрал „гол и бос във своя собствен дом”.

И в повечето случаи, както става в живота, постигнал целта си, Тартюф разкрива истинското си лице. Лицемерът съвсем не е смутен от това, напротив, разобличен, той се готви да накаже благодетеля си и семейството му за това, че са „прогледнали” и спокойно се надсмива на Оргон, канейки се да се възползва от плодовете на своята измама, като присвои имотите му. Лицемерния злодей стига до там, че без капка угризение се готви да изхвърли цялото семейство на Оргон от къщи. Вечният лицемер има огромна социална мощ и е трудно победим. Характера на такъв човек никога не се променя и не претърпява вътрешен конфликт или преобразувания. Такива образи не са образи в развитие. 

В образа на Тартюф Молиер пресъздава типа на един особено опасен за обществото коварен измамник, чиито изобличаване съвсем не е лесно. Уменията да превръща  в лична изгода добрите намерения на другите, да убеждава с жестове и заучено красноречие е срамно оръжие срещу човешката нравственост и почтеност Тази пиеса е присъда и над наивното лековерие и безотговорност. Само здравият разум може да  се опълчи срещу коварството и прикрития егоизъм, да се издигне над  тях и да избегне всички беди, които пороците неизменно носят.

През своя живот всеки човек върви по пътя към себе си, създава се с делата, чувствата и мислите си. Ние притежаваме уникалния шанс да променяме съдбата си дори в мига. И накрая на пътя поглеждаме назад, знаем, че не сме постигнали идеала си, но сме били себе си - с несъвършенствата и грешките си, но и със стремежа да ги преодолеем. Способни сме да погледнем в огледалото без страх, ако съзнаваме, че там ще видим собственото си лице. Защото да не признаеш грешките си, значи да се отречеш от битието си, предавайки себе си, да се откажеш от живота. Маските не просто прикриват грозното, те творят. Създават човека като унищожават истинското му лице, онова, от което сам се е отрекъл. От срам?.. Лицемерът се стреми да спечели, да извлече някаква облага от наивните. Но не съзнава, че всъщност губи себе си. Че всеки път когато се слива с маската, тя убива частица от истинското в него. А фалшивото не е реално, то се разпада на хиляди прашинки, за да изчезне в празнотата, която е останала. Дава ни измамното чувство, че играта може да продължи вечно, че лъжейки другите, всъщност мамим живота. Избягваме от трудния път сами да създаваме личността си. Защото просто можем да я изиграем. Както главния герой на Молиеровата трагикомедия "Тартюф", който е превърнал живота си в една голяма сцена. Той е актьорът, чието представление ще продължава до самия му край. Маската го е завладяла напълно, тя се променя в зависимост от средата. Дотолкова се е слял с нея, че дори не изиграните му действия са прикрити. Грехът му не е грях докато не бъде разкрит. Но предателството спрямо себе си не може да бъде заличено. Както всяко друго то се крие, без смелостта да го погледнеш, губиш частица от себе си. Тартюф се е превърнал от лицемерник в аморален човек, в маска, която съществува, но не живее вместо него. Той не съзнава границите, заличава ги, за да прикрие собствените си грешки. Загубил е себе си опиянен от силата на маската да пресъздава според желанието. В стремежа си да спечели, да бъде признат, Тартюф се превръща в символ на пустата човешка душа, която се лута безцелно, забравила собственото си лице. Превърната в маска. И когато погледнем виждаме страх. Страх да признаеш грозното, защото не съзнаваш, че именно това признание е пътят към красотата. Маската е новото ти аз и защо не, след като я виждаш навсякъде. Във всеки празен поглед. И винаги ще има готови да заживеят в света ти, защото е твърде примамливо да повярваш, че реалността може да се съгради от думи. Да създадеш "приказка", в която ти си кралят, в която времето е застинало. Играеш... играеш, криеш се зад стените си. Нали сам ги изгради, за да се защитиш, да бъдеш силен, да се слееш с тълпата, а сега си обсаден. И се бориш сам срещу себе си, за да заглушиш изстинали спомени. Загубената надежда, че някога някъде си можел и да "бъдеш", че дори да нямаш материално богатство, притежаваш най-ценното-себе си, битието си, способността да го промениш. Ако животът ни е само миг във вечността, то нека този момент бъде истински. Нека с него оставим следа и хармонията между стъпките ни създаде крехкия човешки път.

Да свалим маските, за да трае мигът завинаги...  – това ще бъде много хубаво, но представям си как ще живеем диви и първични, без морал и правила. Но нали за това философите са стигнали до заключението, че всеки човек притежава добродетели и недостатъци и всеки сам за себе си решава по какъв начин да живее. "Лицемерието е модерен порок, а всички модерни пороци минават за добродетели"-това е мисъл на Молиер.

И като заключение ще напиша едно стихотворение, което прочетох наскоро от един неизвестен автор: